седим на шкафа на балкона й като едно време. само дето духа вятър и не сме по бельо. тя учи за сесия, аз разказвам за безумното си интервю за работа. смеем се на един комсомолитън.
говорим за любов всъщност, за клюки за лъвовете... вятъра люлее кипарисите.
и винаги ми е било странно как се излиза от раирания блок, право в средата на нищото, витоша от едната срана, стара планина от другата, връхлитат, откраднати часове някакви, в които облаците се трупат над главата ми, но не ме притесняват.
през главата ми днес минаха толкова много гласове. стари гласове. юнски гласове отпреди буря, изпод зловещия облак над бояна, каракачанов и евгения генчева спорят за иракли, кметове се изказват, ендрю тиктака, има толкова хора, които нямат имена. записвам ги като глас, гл, мъжки гл, мгл 1,2,3,жгл
мисля си за хората, които трябва да си намерят мястото вече. хората, за които ще правя магии във събота, надявам се ефикасни. най-малкото за да не отклоняват и мен.
(признавам че очаквах да чуя друго, но може би целенасочено са ми разказвали едни неща, а на други - други...)