Снощи пак сънувах от тези сънища, в които имам дълбочина. Странно, а може би не, но пак в мен се появи онова чувство на самота...толкова много го мразя!
ДА! Отново сама!
А съня...
Някъде в градина, може би Борисовара..няма значение - бе природа в град.
Вървях, просто пак пътувах..дали отново във сън или ''реалност'', пак търсех...
Стигнах хора, пейки...но аз не спирах, а те бяха хора, обичащи партита, свирещи музика и в повечето случаи се друсаха....а аз не спирах точно заради това...сърцето все още кърви...
Стъпвах по тревата, боса, минавах покрай огнища, които едвам тлееха, и видях човек- познат мой, който се мъчеше да думка на тарамбука с устрем толкова силен..за да им покаже, че може и по- чисти да са и да се радват и без това....
За миг се втурнах към него, но спрях. Звуците на тарамбуката и джиридуто лъхтяха отвсякъде...не спираха да се синхронизират с моята душа........................................
Продължих, аз все пак пътувах...
Тръгнах да търся храна. Рових из невидимите лабиринти на градината...Намерих храна! Сега беше ред на тоалетната..тръгнах пак....Излязох на един стадион, на една поляна или просто на една обширност....
Останах сама с един чвек, които ми пречеше да се транцедентирам....но видях слънцето! То изгря! Светеше толкова силно...обля цялата поляна, цялото небе, всяка моя фибра...
Безкрайна Светлина......Безкрайната....
Почуваствах самотата отново..в собствения си свят...
Остана ми......само......
Светлината!....