Света се срива, света сивеее... В аления мрак на нощта ридая отново аз. Усмивката си тръгва и само свити малки устни остават. Тъгата не ме напуща. Защо? Какво стана? Въпросите се реят, а сълзите се стичат... Ах, как се стичат. Вината? Незнайно как успяха да нарушат така тихото и смирено ми ежедневие. Или може би аз сгреших? Зная ли!?Сякаш света се е обърнал и се лутам. В тъмата на мъката се губя аз. Защо загубих дори и приятелите си? Защо ли с който и да говоря, получавам само хладък отговор? На пръсти се броят онези, чиито приятелство още е с мен. Самотата променя човека, самотата го прави тъй нещастен, но и по-силен, защото слънце ще огрее всяка душа...