Самотата не е нищо повече, освен изчакване на нечии подметки, които да прекосят внезапно разстоянието между останките от наши бивши устни. Душевният лов сетне може би е главната цел на всяко влюбване – събуждането между заплакали възглавници, щом няма какво повече да добавим към нечий портрет в съня си, проследяването на механични движения, долавянето на незначителни реплики, гадаене по кафени зеници в бягството им от единици пространственост, а и сладкото опиянение ...априлско стълпотворение четири сантиметра над паважа.
Влюбването не е нещо повече от повреждане прозаичния механизъм на сърцето, за да се насладим над объркването на душевната си фабрика. Докато Божествено устроените ключета, вени и болтове не заработят пак в изправност, и не попаднем за поредному в правилния времеви коридор. Пауза с кафе между две прераждания.
Гледайки очертанията, които ще залепя с някой друг Миг, така близо и все в изправност, и все на същото място, няма как да не се запитам възможно ли е сърцата да грешат. Възможно ли е да разбъркаме хаотично случайните по правилност парчета и отново да получим изображение за гладните си сетива, хиляди пъти, докато часовникът между гърдите ни не пресъхне в небесни приливи?