Часът е към 8:30 и вече съм преминали средата на втория час в училище. Навън слънцето решава да навлезе по-дълготрайно и ясно, но аз съм още сънена. Любимата учителка решава да прочете писмо на някакво момче до "Обществено възпитание". Да вмъкна, че това е списание или друг вид издание. <br>
Разказът е на едно 17 годишно момче с проблеми. Родителите му се карат, не спират... Има сестра на 18, проблеми с близки и приятели, училището. Започнал да взима наркотици. <br>
И ето, че за поред път се замислям за това! Мисля си за тези хора и ме обхващат някакви странни чувства. Обонянието ми се нарушава - мирише ми на кръв. Защо ли пък на кръв? Ала може би подсъзнателно ... абе направо съзнателно разбирам, че този човек 90 на 100 е сигурно ще умре. И това ме мъчи! Докога ще е така? Докога ще умират млади хора заради ... И ето, сега ще ви кажа защо ми е близо до сърцето това. Батко ми умря от свърхдоза - вреден алкохол и наркотици. А семейстово беше супер! Имаше чудесна сестра, пълноценен живот на село, приятели... Единственият показател бе това, че е вечно без пари. Ала кой да го забележи! <br>
И бясна съм на този свят жесток! Млади хора се дрогират, пушат и подпийват редовно. Както се пееше в една песен: "Хем си плащаш, хем си кашляш" Не е ли истина това? Плащаш сам за своята гибел. Няма начин властта да се справи с това. Тези три неща за мен са един голям комплекс на обществото по цял свят. Идвам си на мисълта - кой ги е измислил? С каква цел? <br>
Ех, отново пиша несвързано и незнам точно какво чувствам. Изпитвам едно съжеление към тези хора, но и вид гняв. Неприятно ми е да знам, че някой сам се съсипва. Неприятно ми да знам, че аз може след 1-2 да видя некролози. Неприятно ми да знам, че това е настоящето и бъдещето. <br>
Утехата? "Надеждата умира последна". Не всеки се справя, но с труд и усилия. Аз знам, че всъщност в началото е приятно, но искаш и още и още... Изведнъж попадаш в една бездна. Пропадаш малко по-малко. И вземеш ли доза - пропадаш още и още... Доскоро яките ти крайници вече не те държат с Горния свят. Доскоро добрите ти ясни очи, вече не виждат радост. Доскоро детската ти усмивка, вече не грее на лицето ти. Доскоро твоето ''аз'', вече го няма!!!