Как не искам да бъда хапана. Не искам да ми бъркат под блузата с ледени ръце. Не искам да слушам как се хвали, че няма жена, която да не може да задоволи.
Хиляди глупави въпроси. "Кажи ми сега, харесваш ли ме?", "Ти мислиш ли, че някоя сутрин може да се събудиш до мен и да ми кажеш, че ме обичаш?", "Искам сериозна връзка, искам да живея с жената на живота си", etc.
Мълча и ми е скучно. Казвам "шшшт!", но това не помага. Смее се и продължава: "Много говоря, нали? Еми такъв съм си. А всъщност знаеш ли, че..."
Виждам себе си в една друга връзка.
И постояно го сравнявам с него, а е глупаво.
Не искам да спя на тясно легло с пружина. Не искам да бъда в къща, където всичко е мръсно и така си личи, че там живеят само мъже. Не искам да пишкам в тоалетна, където няма тоалетна хартия.
Не искам друг да ми предлага да си измия зъбите с четката му.
Все още се чувствам така, все едно вече си имам четка, която да споделям с друг. И едни пантофи с магаренцето от Шрек имам някъде.
А всъщност не.
И се дърпам. Знам, че никой от двамата не е. Макар че това е глупаво, от всеки може да се учи. И то има много за учене. Конкретно аз и конкретно отношението "аз-ти". (така каза хороскопът, това е темата ми на този живот, не мога да сдържа да не кажа дрън-дрън)
Толкова хубаво ми стана, като си тръгнах.
Пътувах в автобуса все едно никъде не отивах, просто пътешествах. Толкова красиво беше небето и беше толкова МНОГО! Магистралата, цак-цак-цак, подминаваме дърветата едно по едно, а слънцето ме залепява, потичат ми сълзи, но това не ми пречи да го гледам втренчено и да се усмихвам.
Към слънчевата стая на Васко отивах.
И бях щастлива, че си тръгвам от нещо, което дори не е започнало.