"...Това и чакаше нещото, което ме дебнеше - ето че връхлита, прониква в мен, изпълва ме. Няма страшно - Нещото съм аз. Освободено, избавено, волно, съществуването обратно нахлува в мен. Аз съществувам.
Съществувам. Спокойно, тъй спокойно, тъй бавно. И леко - то сякаш от само себе си се носи във въздуха. Трепти. Отвсякъде докосвания, които напират, сетне отзвучават. Нежни, съвсем нежни. В устата ми има пенлива вода. Поглъщам я, тя се влива в гърлото, гали ме - и отново се възражда в устата, вечно езерце с белезникава вода, която тихо се плиска край езика. Езерцето също съм аз. Както и езикът. И гърлото - все съм аз..."
Сартр