Понякога незабележимо се блъска в релсите на трамвайните линии и ги прескача помръдвайки палците си на краката в посока,обратна на часовниковата стрелка.До нея френските шансони звучат някак си още по-заглушено.Сякаш са в развален грамофон,който поглъща гласовете на едно отминало време.И живее на луната.Виси на полумесеца с лява ръка,обтегната по дължината на тялото и наблюдава света отвисоко,подсвирквайки си с кратки разсечени думи.Има етикети по цялото тяло,все с предназначение и обозначения,посоки,насоки.И синя нощница на червени цветя с подплата от коприно-вълна.Луничките по носа й са като макети на Земята,погледнати отгоре,омалени до нейния си собствен мащаб.Само дето океаните не си личат,а всичките тези планини се снишават до някаква гранична плоскост.Претегля с поглед залезите,докато в деня прозира мрака и измерва дългата ивица небесен път,оставен за кратко от Боинг,някакъв си.Един път,докато си седеше сама на един огромен олющен камък,забеляза петната от пръсти на човешка ръка,дълбоко изпипани по стъклото на един доближаващ се трамвай.И си каза:Ако са били пет,значи човекът е много уморен,ръката му се отпуска отгоре надолу и се свлича бавно,петносва почти,ама почти вовеки трамвайното стълко със своята изтощеност.Пък ако са били четири,значи се опитва да нарисува нещо,което се оказва заклещено в стъклената каторга с безвъзвратна неточност.Трите пръста изгарят от бързината на своята висока проходимост и последният от тях остава малко по-назад.Другите два пръста не го дочакват и потеглят надолу към мръсната рамка и се избърсват в чистия кафяв шлифер.Такива неща си мисли тя.И остана още дълго време на този ръждясал от времето камък,докато не й се схвана и последната мисъл за хорските ръце.А те бяха много.Ръцете...
В една вана с кристална вода след двадесет и осем напъна,поезията й се изспива под формата на тънка червена струйка.И попада във водовъртежа долу при канала.Дотук с нейната поезия.Четката й мирише на нещо развалено.На изгнили зъби,ама не точно изгнили.