пък ти идвай понякога да пеем - казва и хората бутат колички с бебета по домовете си. кучета, баби, дечурлига, колела хвърчила, някаква светла петък вечер, в която банално трябва да се разхождаме всички в парка веднага,сега под строй и някой даже отиват да свирят.
аз само минавам - нещо ми липсва гласа тея дни
небето се натяга, първо акварелно, после маслено, после мръсно, слиза из софия, застудява. по калните полянки остават само кучкарите. в главата ми се нижат пламенни речи, с един от онези истерични пропагандни гласове зад чернобелите ленти. знамена, гняв, маршируване, организирана омраза. до понеделник цветовете са се стопили.
после щурчо се хвърля от някъде за здрасти, но това е само полъх някакъв, преди да си разбия вратата и крака, да се олея в приказки на едно интервю за работа, да бягам от мечката. после вървя през парка и няма никой. и небето е съвсем ниско. джанките ми се блъскат в носа и предизвикват главоболие. някакво куче лае до побъркване. колелото ми вози на криво, и докато вървя нагоре по братската могила, чувствам братя че трябва да се обединим, защото идва ако не краят на света, то поне краят на парка.
и тнт...