Скъсяващ се път,удавен в навалицата.Рехавите артерийки на София ще се скъсат всеки миг,възстановявайки болното кръвообращение от хора, хора...понякога е нужна една малка дупчица свобода,поне да ходиш ако не да летиш.А пътят чезне в мислите ми за него, слънцето изстисква последни капчици своя румена кръв,която почернява,докато засъхне по небето в тъмносини ивици.
аромат, който ме преследва през затворени прозорци, спуснати камини, дъх като вятър навлиза в ноздрите и си спомням.Най-чисто.Загубена.Сякаш сама съм зачеркнала себе си от миналото аз и никога няма да ме намери,поне не такава каквато съм сънувана и мечтана; каквато аз се пазех за него.Именно(?) Чувство на виновна без-възвращаемост, толкова виновна безтегловна(!)