днес се цупех. или поне тя така определи мълчанието ми. странно как едно и също мълчание се интерпретира ту като романтика, ту като незнание, ту като цупене. като че ли като млъкнем, като оставим повърхността ни да се успокои, да изчезнат вълничките, хората се оглеждат в нас. ''защо мълчиш?'' - ''не мълча, ти мъчиш''. май галина николова го казва най-добре:
<отстрани> когато искам да мълча, говоренето ме изморява. "кажи нещо" е вратата, която се трясва в лицето ми от внезапното течение между нас. всяка принудена дума ме отдалечава. после толкова време губя да се връщам.
кажи нещо, защо мълчиш. </отстрани>
всъщност днешното течение бе малко безсмислено, породено от двустранен инат. нищо де, ще мине, по един или друг начин. по единия или другия. а в крайна сметка, рано или късно, по другия.
но стига съм се оплаквал. хората с връзка нямат право да се оплакват.
***
иначе, у нас от известно време насам е настъпил един плашещ вакуум. не се разбирам нещо с наште. изведнъж им хрумна, че искат да ме опознават. съжалявам, времето за заявки по въпроса мина отдаван. всъщност е много, много тъжно колко малко познавам родителите си и колко малко те ме познават. с тях сме в отношения, които по принцип се водят за нормални. обичаме се. говорим си за телевизия, храна, бъдещето ми, училище, работа, приятели - но никога за нещата, които са наистина важни. така де, важни според мен. думи като любов, щастие, мечти рядко са се изговаряли в хола. думата смърт е падала само веднъж. (това беше преди доста години, бях много малък, и ах как ми се ще тази нощ никога да не се бе състоявала. та онази нощ аз за пръв път осъзнах ужаса на смърта, осъзнах колко черна е всъщност бездната над която висим. разплакан, викнах баща си. той дойде и ме изслуша. той каза че никой не знае какво идва след смъртта защото никой не се е връщал да разкаже. прозвуча ми логично. след това каза, че преди много години, хората мислели че земята е плоска и че се носи от огромни китове. каза че нищо не се знае със сигурност. каза да си мисля за друго и да заспивам. това беше ноща когато престанах да съм дете и се присъединих към маскенбала на всички други. ествествено тогава още не го знаех това. онази далечна вечер заспах, мислейки си за китове, които носят земната плоча.) от друга страна може би този вид комуникация е оптимален за хора с които живеем заедно щем-не-щем. идеята, че родителите ми не са хора, с които при други условия бих бил приятел, ме плаши неимоверно. нещо дълбоко дълбоко в мен се разтресва, когато за миг обмисля възможността любовта ми към тях да е навик. но тези неизплакани сълзи, които се събират зад очите ми, когато мисля за това може би са знак че под повърхността аз ги обичам повече от всеки друг на този свят. и когато си мисля за всичко това, което те ми дават с всеки ден (живота си, любовта си) тези заледени сълзи се претопяват в нещо сладко, замъгляват екрана и тези малки незначителни букви.
понякога ми се ще да отида при семейството си и да им кажа колко много ги обичам. но точно преди думите да изкочат, нещо ги спира. примерно довечера сигурно пак ще се карам с тях за пълни глупости. ще вечеряме на тишина, но не тази тишина, която бих искал.
в една страница, от тези дето приятели ти ги пращат, пишеше: "ако знаехте, че днес ще умрете, и имахте право на един последен телефонен разговор, на кого бихте се обадили и какво бихте им казали?" след това пишеше:
"а защо не им се обадите още сега и не им го кажете?"
моя отговор: защото няма да има какво да им кажа в деня преди да умра.
моя отговор: защото никой от нас няма да ме разбере напълно.
моя отговор: защото ако не умра утре, те няма да ми повярват.
моя отговор: защото ако им се обадя сега, това ще трябва да бъде последното ми обаждане. всичко което бих им казал след това би било незначително и напълно излишно.
моя отговор: защото след като им го кажа ще съм напълно готов да имра всеки момент, а това чувство ме плаши.
"ако знаехте, че днес ще умрете, и имахте право на един последен телефонен разговор, на кого бихте се обадили и какво бихте им казали?"
бих се обадил на майка ми, на баща ми и на двете ми сестри. бих им казал, че съм добре, но че ще закъснея довечера, да не ме чакат, а да си лягат да спят. след това бих затворил телефона и бих им казал, че ги обичам повече от всичко на света. че ако има бог, това са те. ако има истинска красота, това са те. ако има истинско щастие, това са те. ако има истинска доброта, това са те. ако има истинска любов, това са те. и след това, като съм изрекал тези думи и като знам че те довечера ще спят добре, ще си легна и аз и ще си мисля за китове и земната плоча и ще заспя спокойно.
това е моето homily за днес.