Всеки път проследяващ с любопитство изродената треактория на колата, чийто спирачен път минава по диагонал през платното и води право в мантинелата. А тя е приела непостижима от човешкото съзнание извивка и се опитваш да съдиш по следите как ли точно се е случило на прав участък с хубава настилка.
И чак като го подминаваш се усещаш, че това май е твоят спирачен път. И въпреки това не реагираш - споменът е анемичен и безстрастен. Само скърцането и обратното ускорение на колата. А също и чувството, траяло 5 секунди, че някой в колата улавя времето и светлината, изтръгва я от света на твоето купе.