Untitled

Искам да ви предложа, ако имате време и търпение, да прочетете двата текста, които прилагам. Писани са от един и същи човек, който, надявам се, няма да има нищо против, че ги публикувам и тук. Несъмнено всеки един ще ви накара да се замислите, но истински неповторимото според мен е разликата между двата. --------------------------------------------------------------------- Можеш ли да почувстваш? Можеш ли да чуеш как крещя за помощ, когато наоколо звучи само тишината на моята себеомраза? Можеш ли да слезеш в Ада заради мен, можеш ли да усетиш огъня по ръцете ми, болката в тялото, ужаса в очите ми.. Можеш ли да продължиш да вярваш в мен, когато аз вече отдавна съм спряла? Можеш ли да ми подадеш ръка и да хванеш моята, когато аз се опитвам да отрежа и двете си ръце, за да не може никой да ме докосне? Можеш ли да изпиеш сълзите ми с целувка, можеш ли да ме прегърнеш силно и да не ме пуснеш, когато искам да взема ножовете и да нарежа всяка част от тялото си?.. От това толкова чуждо тяло... Можеш ли да ме опазиш от мен самата, можеш ли да ми дадеш сигурност, да ме накараш да се почувствам жива и защитена в прегръдките ти? Можеш ли да ми кажеш, че съм красива, когато погледна в огледалото и заплача? Можеш ли да ми кажеш, че съм красива, когато в огледалото виждам само кръв... Можеш ли да ме докоснеш, когато се ужасявам от допира? Можеш ли да ме стоплиш, когато цялата треперя от студ и изтощение? Можеш ли да погледнеш в очите ми и да видиш МЕН, не едно момиче с тяло и име, можеш ли да видиш МЕН? Можеш ли да слушаш тишината в болката ми, без да се умориш, без да ме оставиш? Можеш ли да ми заговориш, да ме накараш да се усмихна, можеш ли да ми кажеш, че... всичко ще бъде наред.. Можеш ли да ме вдигнеш от пода в стаята, да ме завиеш с тялото си и да ме държиш в прегръдките си цяла нощ? Можеш ли, когато ти кажа боли ме, да дойдеш и просто... да бъдеш до мен? Можеш ли да ми повтаряш, че съм силна, когато падам в тъмното, можеш ли да вярваш в мен, когато се предавам, можеш ли да се бориш със себеомразата ми без никога да се откажеш? Можеш ли да върнеш силата и вярата ми като ме накараш сама да си ги спомня? Можеш ли да понесеш всеки мой провал, всяко мое падане и да ме вдигаш всеки път, докато отново не се науча да ходя сама? Можеш ли да ме обичаш, когато понякога губя красотата си, губя себе си? Можеш ли да ме обичаш така сякаш никога не съм се променяла, така сякаш съм единствена за теб? Можеш ли винаги да ми казваш истината, дори когато не искам да я чуя? Можеш ли да ме накараш да повярвам в теб, когато не мога да повярвам в себе си? Можеш ли да ми вярваш, дори когато не ме разбираш? Можеш ли да ме научиш да се обичам, когато всеки ден се уча да се мразя? Можеш ли да ме обичаш, когато не успявам да съм перфектното, красиво и силно момиче? Можеш ли да чеш гласът на душата ми, когато аз самата съм спряла да го чувам? Можеш ли да бъдеш истински в един фалшив свят, можеш ли да бъдеш до мен в една реалност, в която човек е остров? Можеш ли да ме обичаш в един живот, пълен с омраза? Можеш ли да ми покажеш щастие тук и сега?...Когато смъртта е толкова близка..Толкова красива..Можеш ли да понесеш любовта ми и желанието ми да ти дам всичко, без да се уплашиш, без да избягаш? Можеш ли да прочетеш всичко това и да кажеш... МОГА! ..Не можеш, защото.. ТИ НЕ СЪЩЕСТВУВАШ! --------------------------------------------------------------------- "Когато можеш да не бъдеш ще разбереш колко е бил смешен досегашният ти проблем - да не бъдеш сам" Не те търся, не те желая, не се предлагам. Любовта бе въпросът, чийто отговор получих и ти си неспособен да ми отговориш. Няма значение колко дълго си живял, нито колко истини си научил. Няма значение дали отговорът ми е харесал. Не те търся, не те желая, не се предлагам. Спортувам летене. 3 пъти седмично с белите гълъби, събота и неделя с чайките. Люлея се по люлките, предимно вечер, чета комикси, обичам балони, обичам котки, обичам и хора, понякога. Харесвам синьо, тъмно синьо, индигово, с лилав отенък, червеното ме привлича, черното е класика. Като червените рози. Белите нарциси са си мои. Музиката е усещане, стилът е само подробност. Всеки греши, не мразя грешките, нито несъвършенството. Мразя да ме лъжат, ненавиждам лъжата. Давам доверие и искам доверие, не на всеки. Мразя лъжата. Предпочитам болката. В нея няма нищо отрицателно. Тя просто дълбае, може да бъде и красива. Не ме е страх от болката, не ме страх и от смъртта. Да се страхуваш, значи да не разбираш. Не разбирам единствено себе си. Знам, че за всичко си има причина. Дори за това сега. Светът ти говори, само трябва да го слушаш. Обичам миризмата на печат, обичам и миризмата на пържени филийки. Огъня. Привлича ме. Харесва ми допирът с него, харесва ми чувството. Купувам си запалки, не пуша. Обичам и хладни оръжия. Искам да имам сабя, не знам защо нямам. Когато бях рицар имах много. Морето ми е страст, голяма. Не може да бъде описано. Вярвам. Няма значение в какво. Като родя 3 момчета, ще ги нарека Никола, Кирил и Мартин. Ще им викат Ники, Кики и Мики, но аз няма да родя 3 момчета. Ще имам момче и момиче, близнаци и после още едно, 3то. Баща им ще им чете приказки, а аз ще му чета на него. Ще си построим къщичка от кал и слама до морето, уморително е да летим нощем до там. Защо пиша толкова много тук? Обичам да разговарям със себе си. Няма значение, че не разбираш. Дори и някога да се докоснеш до тялото ми, ти никога няма да се докоснеш до мен. Защо се регистрирах изобщо? Страдам от болестта на глухарчетата. Това е, когато изсъхнеш и побелееш целия, станеш нежен и уязвим и в този момент някое дете духне крилете ти. Тогава политаш и се разпиляваш из целия свят. Без никой да те е питал. Сега съм навсякъде. В сутрешния изгрев над Витоша, в момичето с русите плитки, в натрапчиво-осъзнатия сън, в неочакваната усмивка от непознат, в хвърленото на тротоара цвете, в първата лятна светулка, в случайния интернет профил. Сега ще ми напишеш, че се правя на интересна, а аз няма да ти отговоря, защото ти ще си стотният човек, който ще ми изпрати поредната глупост или сто и първия, който ще ми напише, че е сто и втория. Ти не значиш нищо за мен и никога няма да значиш. Ти си поредното самотно създание, скрито зад костюма си от самозаблуди. Пълен си със страхове или с гняв към всичко и всички, или и с двете, по много. Животът ти е срещи, задължения, ядене, спане, i-net, музика, филми, секс, мисли..Стена. Нещо липсва. Не знаеш какво и продължаваш. Докато в един момент не осъзнаеш, че си смъртен, но е твърде късно, защото тялото ти вече не е същото. Осъзнаваш го и сега. Но ще го забравиш, след по-малко от 3 минути. Защото не живееш в правилния свят, защото не се усмихваш сутрин, защото твърде често забравяш, че си жив. Но аз не те съдя, това е нормално. Просто не обичам нормалното. Никога няма да бъда твоя и ти никога няма да бъдеш отговор на моя въпрос. Защото на него вече се отговори, няма значение какъв е бил отговорът, няма значение дали ми е харесал. Детето духна крилете ми и аз съм навсякъде. Има въпроси, чийто отговори не харесваш, има неща, за които никой не те пита. Сега съм навсякъде. Още ли четеш? Наистина ли помисли, че съм ти нужна? Наистина ли помисли, че аз го мисля? Някои въпроси нямат отговори, други все още се търсят.. Когато се намериш и БЪДЕШ, тогава никога повече няма да си сам.