естествено разколебавам се и слизам на предишната спирка, качвам се на обратно в трамвая, връщам се до триъгълника, чакам друг трамвай към индустриална, въпроси задавам, питам някакви хора и пак се оказвам, на следващата единица, в следващия трамвай на път за надежденските хали.
светът тук е съвсем друг, плосък, квадратен и пластмасов. надежда има най-широките булеварди в София... пълна незащитеност... Боян се появява от другата врата на трамвая - пълен с тайни за някаква индийска принцеса, с която щял да се разхожда на където му видели очите през надежда...
блоковете са само фасада, зад тях има тесни павирани улички с едноетажни къщета, почти землянки, полу-улични кучета и безброй автомивки. и склада за скрап, където трябва да ми крещят нали, то е ясно, и да ме псуват, но в крайна сметка ми продават поочукана и поопоскана вела, същата като мойта, или поне както щеше да изглежда ако беше едно бездомно колело.
вчера срещнах момчето Нанди, някакъв странен приятел на систъра, и той много се очуди, каза че току що ме видял с "розовото колело" по цариградското. "ако го видиш пак с някой отгоре, замеряй копелето с камъни" казах, а лицето ми се схвана в някаква странна гримаса.
бедната складова вела сега седи на балкона ми, полу-готова. достатъчно добре за да я карам от Надежда до тук, но някак съблечена...
денят си поигра с мен на приливи и отливи, облаци, дъги, дъждове, слънчев блясък между блокове, прелези и шеметно широки булеварди, докато в шест, в някаква поправячница ми слагаха гуми не зе почувствах съвсем притисната от небето, и звуците, и косото слънце, някаква жена потърси "лудия си пубертет", и за секунда помислих, че говори за младостта си, преди да уточни - той играел на топчета с майстора колелар...
идваха и си отиваха деца с криви зъби, майки на момиченца, кафеджийки, рокери, и хората в работилницата мяха изненадващо добри...
а накрая, когато се предадох и се качих на трамвая с колелото, само за една спирка, само за да премина жива през триъгълника и надлез илиянци, звънна весо, от някакъв стоп край монтана и хич не се чуваше...
а съвсем накрая, звънна пак, докато се разлагах пред телевизора и нямах сили да си легна... "изпей ми нещо" каза, но аз можех да си спомня само мелодията на телефона. и после лека нощ. лекар с нож, можех само да отговоря, защото някакви хора на телевизора си вадеха гръбнаците...