Човек все като се връща от някъде, (дори да е бил далеч за малко. дори да е бил малко далеч.) очаква много нещо да се промени.
На времето като се връщахме от село след лятото, търсехме промените като коледни подаръци. Предметите закодираха тайнството на времето, защото беше нопонятно, че времето е текло и в София - там, където нас ни няма; където само мама и тати си седят през лятото и само работят. Времето си беше само с нас. А тези предмети бяха следи от това, че времето не бе текло с нас.
Простички неща. Оправени легла. Играчките в чувала. Дистанционното без лепкави отпечатъци. Някоя и друга ваза преместена. Веднъж едни дървени лалета. Простички неща, разглеждани като екзотични само защото не знаехме от къде идват и как се обясняват. Пък сега поникването на тия дървени лалета има друго значение. Онова лятото има друго значение.
И ние се хвалехме с нашите находки от чуждите летни земи на Ваканцията. Точилка от панаира в Троян. несръчно оплетена гривна от прежда. Скован от дъски меч (от първия женски рицарски орден). Буркан с общите братовчедски спестявания (2000 лева). Пари от баба и дядо "за тетрадки". Рисунки.
И сега, празна поща. Времето не е текло. Текло е някъде далеч. Без мен. Няма промени.
Не се ли сеща за мен? О, със сигурност се сеща. И това е достатъчно. Не и трябвам променена, като някакъв натрапник, за когото времето тече. В снимките времето не тече. В камъните... В затворените тетрадки...
А аз оставам някаква капризна Алиса, която не се примирява с една страна на огледалото.
Не знаех, от къде да знам, че нарушавайки снимката, която тя вижда в огледалото, я безпокоя? Докато не счупиха моето огледало и се оказа, че никак не е трудно да си безучастен в нечие време.
Трудно е да не се разбираш с хората, които харесваш. Трудно е да оставаш на себе си когато виждаш, че си противен Homo sapiens sapiens с нищо не заслужил името си и нищо повече.