но не мога да отрека, че на моменти ми липсва.
липсват автобусите на варненския градски транспорт. малката китара на която така и не хвана настройките. каскета.
липсва ми просто да е наоколо и да върши нещо нейно си.
не толкова тялото. не сексът. съвсем малко говоренето. даже не присъствието. просто увереността, че Е.
да, страхувах се от нея. страхувах се да не наруша сутрешните котешки ритуали. да не попитам нещо, което не трябва. да не кажа нещо, което е чувала милион пъти от други (ето затова не й казах куп неща).
липсва ми да знам къде е и дали се радва.
иска ми се да е наоколо. да знам, че мога да я видя. не да я имам. да си се прибера в жълтото и синьото и да се кача на най-горния етаж.
спрях да обвинявам хората, че не са Надя. и моментите станаха по-редки.
вяла умора и раздразнение.
толкова рядко съм била сама и щастлива. а ето, че след нея всичко е наред.