28.08. в годината на аритметичната прогресия с частно 2 18:01 - леденост
Точно толкова силно, и точно с твоята безпардонна категоричност бих реагирала и аз преди по-малко от два месеца. Но ... животът е превратен, или прекрасен, ако по- ти харесва.
Много е права Пико, нищо че е малка ...
Просто усещаш с всички сетива много от страните на щастието. Лъчите в очите, изостреното усещане за допир, тръпките в стомаха, сливането, безметежността. Цялата хармония, на цялата вселена. Аз съм смела. Аз искам. Аз ще съм с него. Само с него. Да му се отдам според теб?
Виждам как се преоткривам опирайки се на емоциите, които той ми носи. Виждам как трептя във всякакви насоки, как се смея искрено, как треперя от ревност, нищо че аз съм обвързаната. Искам го само за мен. Целия. Без абсолютно нищо да ме интересува.
Нямам право. Събирам цялата си смелост /макар да се събира в шепите ми в случая/, цялата си воля /която уж е огромна/, цялата си сила и му казвам да си тръгне.
Плача в къщи, усмихвам се пред него, държа се естествено, не показвам че имам нужда от нищожно кимване, за да съм негова до края на живота си.
Разделя ни не само ангажимент. Моя, в случая.
Разделя ни социум. Целият социум.
Никога не съм предпочитала да играя двойна игра. Спрях да казвам "никога", защото се уморих животът да ме оборва. И въпреки това живея в поредното си "никога".
Така че мила, животът е ... шарен, или прекрасен ако по- ти харесва.