Хаотично скачане от автобусите, скачане от коли и влакове и може би нещо, което още не е измислено, но ние бяхме там... Скачам като бълха и съвсем не е трудно да забравя от коя страна на вселената трябва да се приземя... В едно зелено куче *пух* на места проскубано, проядено от градски екземи и пътища... усещам топлината му и как ме носи. Тялото ми изтръпнало от златисто-зелен мед и нея, кифла-пираня в дома на боговете, после в дома на хората и накрая в ада, където най-после взима ръката ми и я притиска, толкова мека, че се изкушавам да забивам остри неща в нея... Вместо това ударът-имплозия е безкрайна тиха нежност, на ръба на сетивата...
Филмът отказва да ме пусне вече шести ден, все по-абсурдна реалност. Злати и Митко на една пейка, незнайно защо в Багоевград. Шефът ми. Напушеното куче на някаква си Сиса. Това не е петно. Всъщност целият ми врат е син. "Пианистката". Нямам достатъчно себе си, за да сглобя фрагментите.
Още не мога да те осмисля като реална.
Хубаво е човек да бъде навсякъде. Но не едновременно. Хубаво беше на върха на света в синьо-жълтите кристали на Н.
А тази мекота... Топъл зелен мед. СПИРАНЕТО. Face me.