Очите ми парят...плакнат се в тъмно, дъжд, луминисценция...в две неизбежно отнети очи.
Свежо,охлювено време.Само да се разхождаш, дишайки позеленялата изкаляна плът, почти прогнило подгизнала,но свежа още...
Самотата угасва.
Светлината.
Светулките.
Мракът.
Отпивам от устните ти.На глътки.Бавно.Капка по капка, която се превръща в полуметална капачка със стипчив вкус...чаша(напълнена), празна бутилка, цяла нощ безмозъчен алкохолизъм...причинява ми абстинентен махмурлук, което си е чувство, много силно дори.
Аларми, полусънен мозъчен делириум, следобед, спомени, отново целувката ти, която предвкусвам от толкова време...толкова дни. Огромна власт над сетивата. Отдавна ми се иска само да чувствам.