(по първия разказ "Солено и сладко" на Деян Енев от "Господи, помлуй")
- Защо бързаме, мамо?
- Защото вали.
- Е и?
- Ще се измокрим и ще настинем.
- А, мамо, това червеи ли са?
- Да, това са дъждовни червеи. Те излизат, когато вали.
- А те дъждовните червеи и охлювите обичат ли се, мамо?
- Ами да.
- Обаче те мразят водата, нали мамо?
- Да.
- Защото ще се измокрят и ще настинат, нали мамо?
- Ами да. Айде стига с и говорил и побързай, че станахме вир вода.
- А водата мрази ли червеите и охлювите?
- Ох стига си джапал в локвите! Виж, целите ти ботушки станаха във вода. Ходи по ръба на тротара. И внимавай да не настъпиш някой червей.
- Добре, няма.
- Айде побързай, че ще закъснеем за сестра ти.
- Нея не я вали, нали мамо?
- Че как ще я вали? Тя е вътре.
- Тя няма да настине.
- Е, остваше и да настине. Само това й липсва на сестра ти.
- А те кога ще я запишат, мамо? Днес ли?
- Никъде няма да я записват, а ще я изпишат. И не, няма да е днес.
- А кога?
- Не знам.
- А когато спре да вали, ще я изпишат ли? А мамо?
- Не знам, Теди, не знам.
- Като я изпишат, косата й ще порасне пак, нали мамо?
- Не знам, ти казах. Гледай си в краката и внимавай да не стъпваш в локвите.