София нощ след нощ...
Силвия
Тя ми се усмихваше и ми се подиграваше на мълчанието,което ти почти разбра.Не я обикнах.Господи,така и не срещнах друг човек като теб,който така да прониква в мен с очите си и оттам да изважда и най-малките тайни и после да ги разгръща в приказни истории.
-Хайде,мило - казваше Силвия,която почти ме отвращаваше с това обръщение. - Кога ще ми кажеш онова?
-Кое? - питам тихо.
-Как кое?Онова...нали ме харесваш?
-Не.
Тя мълчи и се преструва,че не ме забелязва до края на вечерта,където сме седнали в "Катерина"...в безистена срещу Славейков...аз съм се излегнала на един от меките дивани и не ща да мисля...за Силвия и ...Мария,която е с нас.
Мария, жена от друго тесто, която имаше големи шансове да те замести,но не успя,защото и тя не можеше да ме почувства...
-Такаа - казва бавно Мария и отпива от чашата си...аз гледам тъпо...с тях съм само защото искам да седна пак в "Катерина" на онзи диван,където ти седеше до мен и ми държеше ръката...само за това...и защото от време на време ме разсмиват...
-Надя,ти защо само тука искаш? - пита Силвия.
Аз мълча.Мълчание и болка.Самота.
-Защото - подхваща Мария и се усмихва...- Надето идва тук заради някоя мацка.
Най-после се усмихвам.Но някак чуждо.Те не можеха да ме разберат.Никога.Как така мълчанието ме свързваше с теб и накрая то ни раздели? Защо позволи? Защо ме остави да си отида? Защо не направи всичко възможно да ме задържиш?
....
Мария започва да разказва някаква история.Силвия става и казва,че ще си ходи.Усмихвам се.Казвам й "мило". Тя се мръщи още повече.Точно моментът на раздялата винаги ме е оживявал. ЗАЩО? Аз съм "изрод"...понякога си мисля,че никога няма да стигна до интимна близост с който и да е...само с теб почти успяхме...но тогава аз се оттеглих..."изрод" бях...самото чувство на оттегляне...не знам и сега чудовищно се укорявам защо аз и ти не си говорехме за такива неща...разбирахме се с мълчание?Бяхме безсилни да започнем разговор...тогава ме беше срам да говоря за себе си.........срамувах се,че ти толкова умело можеш да описваш чувствата си,а аз не бях чак толкова открита...знаеш ли...
Тогава...когато те видях за първи път....аз бях БЕЗУМНО ЩАСТЛИВА,защото ПОЧУВСТВАХ,че срещу мен има човек,който ме разбира с ПОГЛЕД само...но ти знаеш :)
Всичките тези нощи след това,независимо къде съм била,с кой или с колко,смяла ли съм се,мълчала ли съм,слушала ли съм някой,Силвия или Мария(само две от многото,които се опитаха да се "доближат" до мен),но не успяха...не че не им позволих...просто не ги почувствах до себе си...те си останаха просто приятелки за мен...през всичкото това време...една СТРАШНА САМОТА...една ЧУДОВИЩНА ЛИПСА....
Никой не успя да те измести...да те замести...ти си още там...в сърцето ми...и никога няма да те изхвърля...изтрия...забравя...защото беше Единствената...която ме докосна...която видя моя свят...и се влюби в него...
никоя от тях не успя да запълни липсата,да прогони чувството на самота...и едва ли някоя от тук нататък ще успее...
Знай.