Само високите дървета водят небесни битки...` си помисли той. В този момент парашутът му се отвори и рязко го изтегли нагоре, притискайки с огромна сила гръдният му кош. Оставаха още около седемстотин-осемстотин метра до края на полета. После, може би, щеше да си помисли `Да живее смъртта!` А може и да не му останеше време. Пое си въздух и потърси с поглед поляната, на която трябваше да се приземи. Е, поляна нямаше, но за сметка на това, широк, криволичещ път с бясна скорост се носеше към него. Изведнъж, за част от секундата си спомни как го снимаха с камера, докато си бъркаше в носа на награждаването в конкурса за млади музикални дарования. Пред очите му изникна големият екран, на който попадна погледа му, както си се носеше разсеяно съсредоточен... в нищото. Това, което видя го накара да застине. Пръстът му все още се намираше в едната му ноздра, когато чу името си и го извикаха на сцената...Оставаха стотина метра до сблъсъкът му със земята, когато го видя. Ммдаа... Човекът спокойно си караше колелото, когато той връхлетя отгоре му, откъм гърба, врещейки истерично `ПаАЙ СЕеЕе!` А човекът успя просто да хвърли поглед в ляво, и после вдясно.........`Ъъъъъ... разпетнязил съм се като трандафоррр....`- каза си Владо на ум, преди да затвори очи и да потъне в страната на Сънчо.
...и все пак... интересно ми беше, докато броях хлебарките по тавана в стаята си в Пирогов`- това си помисли Владо, докато пътуваше в трамвая, вдишвайки изпаренията от дрехите на хората, които спасявайки се от дъжда, първо бяха накацали като пенсионерикус, чакащи пенсията си по спирките, след което се бяха сбутали в трамвая, като в буркан със скълцан магданоз. И тогава Владо срещна Юлето... тя беше голяма, колкото палецът му и спокойно се побираше в джоба на ризата му. Тя можеше да бъде малка бяла мишка. Интересното при нея бе това, че всъщност бе малка черна мишка. И той се влюби в нея...