От два дни съм принудително затворена с моите молекули, проекционни формули и себе си(най-вече).Сякаш няма нищо на света освен стаята, оскъдното прозоречно слънце и мислите, които бучат неизказани..А днес дори имаше буря.За миг ми се стори,че настъпва края на света навън, докато мен нищо не може да ме уязви.Спокойно съществуване.Самоизолацията и ученето са полезни понякога, ако не и задължителни по сесийно време.
Мога да си лягам и ставам, когато си искам, да се разхождам напред назад, да гледам в една точка, да се смея и да си пускам музика, дори да съм гола...рядко оставам сама.Дано не откача....