в които слънцето слиза ниско над града и стои така дълго. размеква асфалта и той потича под краката й и под неговите крака също. и ги носи бааааааааавно бааааааааааааааавно баааааааааааавно между горещите камъни на сградите, сред стичащите се лица, под розовия смог, през гъстия въздух. и те дишат като по чудо всеки в своя ритъм, но при всички случаи забавен ритъм. сградите се движат покрай тях, разнообразни фигури - също. Случванията са вцепенени. Знаците се поклащат наляво, надясно, после се завъртат в неочаквана посока и съботират всяко намерение. И оставаме с пръст в уста. Аз - тук, ти - там. Не знаем накъде да поемем. И двамата очакваме спасителна лодка, която да ни отведе в кислородното море, далеч от този зноен прах, който погребва мислите и утрепва движенията в зародиш. На върха на отровния остров съществуваме бавно дищащи. и бавно развяваме бялото знаме. Ти - там, аз - тук. А в парещото небе над нас се носи Mr. Ameche Plays The Stranger и знам, че само той ще ме спаси до 11 септември в Париж. макар да нямам билет и да не знам още как ще се сдобия.
а за теб не знам.
теб кой ще те спаси?