Мисля си... колко е хубаво... !толкова! ... Съдържанието на една убийствено червена ябълка за Вили, острието, което минава безшумно през коравата плът, и как всичко друго наоколо изчезва, а мозъка ми не иска да спре да повтаря you can`t see my eyes they don`t see yours hear me when I say you cant see my eyes they don`t see yours , а точно на тази песен мога да се усмихвам вече... дължа й толкова много за тази усмивка!
Снощи разходка до края на дигата, края на града, края на вечерта след 20-часов ден, изкатерване по пукнатините, за да не загинем двмата в блатото и разкривените, стари, удобни върби, в които може да се потъне...
Било ли е някога така хубаво без да се очаква повече? Не искам да променям нищо, страх ме е, че ако се върна при онези хора, в онзи сбъркан град, и всичко това ще изчезне. Как да й обясня, че съм щастлива и мога само да я направя част от Това, но не и да го изкривя, за да се вмести който и да било друг?...
Сейв ми кид. I want to stay (: