Никога няма да усетя тази болка, но я чувствам всеки път като се сетя, като заговоря, като я видя, или нещо ми замирише на нея. Ситуация jamais vu. Понякога я искам, понякога толкова силно, че наистина усещам как боли. И адреналинът, замайването като при загуба на кръв, ендорфинът... и всички други думи означаващи ‘истинско удоволствие’ (pure pleasure/le plaisir pur) и последвалото го треперене и продължаваща възбуда. До самия връх, където, като се качиш и очите ти се отворят и виждаш – виждаш, че всъщност това нещо няма край, защото ‘никога не е достатъчно’ (it’s never enough)! (освен в случаите, когато наистина е достатъчно). И въпреки че ‘инструментите’ за ‘болка’ престават да работят, моторчето ти се е задъхало на ‘още, още’. След това настъпва или бавното успокояване, или осъзнаване, че нищо не се е случило. И все още замаяна, все така разтреперана, се усмихвам, смея се, без глас, само с мимики, от които ме заболяват мускулите на лицето (ако не друго) – нещо като бледо продължение на предишното състояние, което вече е нужда. А нуждата е зависимост. А зависимостта води до пристрастяване... или нещо подобно със същите думи.