По принцип не пуша, но напоследък ми стана навик всеки ден след училище да излизам на балкона и да запалвам една цигара Парамент. Наш''те не знаят, че пуша. Не че пуша сега де. Както и да е. Та, забелязъл съм, че на балкона, малко след като ме замая никотинът, винаги се вдъхновявам да напиша нещо. Не знам дали от цигарата, дали от гледката или от студения пролетен вятър, но все ми идват някакви вдъхновения и идеи за писане. И така, това се превърна в един всекидневен пет минутен творчески ритуал.
Както вече казах, родителите ми в никакъв случай не бива да разбират за това мое занимание. Ето защо дълго тръсках пепелта и после изхвърлях и самите цигари в едно малко пластмасово шише полупълно с вода. Криех го в библиотечката си зад два големи тома. След време обаче (тъй като не изливах водата от страх да оставя следи и миризми) водата в това шишенце стана тъмно жълта и аз изхвърлих шишето.
На следващия ден, след училище, като си извадих цигара от чекмеджето, се озовах пред проблема къде да я тръскам. Намерих на бюрото си един плик за писмо и използвах него за пепелник. Този ден пушенето се оказа изключително вдъхновяващо. Като свърших цигарата я хвърлих в плика и го затворих. Неизбежно се сетих за любимото ми изречение от любимата ми книга на любимия ми автор. Това изречение винаги е звучало скучно извадено от контекс и рядко съм го цитирал. Но ето че на този ден аз го поставих в свой контекст, колкото и гръмко да звучи това. Авторът е Salinger, книгата е Raise High the Roof Beam, Carpenters а изречението (или по-скоро параграфа), което представлява края на новелата е: "Only his emtpy glass, and his cigar end in the pewter ashtray, indicated that he had ever existed. I still rather think his cigar should have been forwarded on to Seymour, the usual run of wedding gifts being what it is. Just the cigar, in a small, nice box. Possibly with a blank piece of paper enclosed, by way of explanation."