Когато няма противник - няма война.
Не ти е приятел този, който ти бърше сълзите, а този, който не те кара да плачеш.
Толкова много сълзи изплакани в стиснати зъби. Проляти навътре. Терасата знае. Дървото отсреща също. И слънцето, и Черни връх даже. Да, да и другата тераса. И огледалото над мивката. Сега не мисля за това, даже не ми е мъчно.
Малко ми напомня на оня момент като бавничко засилваш въртящо се колело, малък тласък в посоката на движение. И в един момент нещо прискърцва, теб ти е хем на шега, хем наистина, нещо те спира, но си се увлякъл в инерцията, нещо се пропуква ... и в следващия кадър просто колелото се е превъртяло. И не, няма връщане назад.
Нищо по-различно не се случи от друг път. Просто поредната доза, която тоя път беше фатална.
Сега очаквай връщането, за мен то не съществува.
А можеше простичко да бъдеш искрен.
И да не ме караш да плача.
И да си имаш рамо във войната, а не противник. Защото сега хем си нямаш противник, хем си нямаш съюзник.
Думичките са прости, малки, кратки. Обвиненията също. Уж неволни.
Много се радвам, че се случи всичко това.