днес си мислех колко ме отегчават всички мъже наоколо
тези , които са ми интересни се държат глупаво.
онези, които се държат нормално не са ми интересни
говорихме си колко пределна и важна е 25тата година в живота на човек
мисля си, колко ще ми липсва а.
и още няколко души.
нали съм една такава сантименталница. как така просто няма да ходя по моята улица
да сядам на моят стол
и да си казвам здрасти с тези хора
дано не си изгубим дирите
***
и днес пак вали
ти ми се обаждаш втора вечер подред
нещо има, очевидно е.
не издържах и ти казах в прав текст да не ме занимаваш със себе си.
най-сетне се престраших да ти призная че нямам сили да нося и твоя кръст
може би все пак това че те обичах е имало ефект.
ти каза че ти е достатъчно да го знаеш.
толкова си раним, че винаги ми се доплаква като си помисля за това
***
и утре пак
скучни хора в сива стая
студено безразличие лъха от климатика
на никого не му пука
"искаме по-малко, по-работещи и по-щастливи хора".
всъщност ...на мен ми пукаше доскоро.
но май вече не.
дали нещо ще се промени?