Стана нещо като лудница. Нещо като завръщане, миг преди тръгване. Някакви хора излизат от сърцето, за да се слеят с външността си, после хлопат отчетливо. И се оказва, че не са напускали никога.
Бьорк. Звучи ми нестихващо, заради смелостта и унеса, и лудостта. А драмата завърта света, светът се върти и прави драми.
Сашко го обичам. Искреността струи от погледа. Искреността винаги знае къде е пътя към доброто. Страхувам се, заставам срещу страха си. Има теми, които са затворени. Не ми остава дъх да питам. Не ми остава смисъл. Няма го. Някъде в миналото е. Неговото, не моето. Спонтанността ми е осъдителна, а той я харесва. Присъда по бавна от времето, по тежка от съвестта. Съмнението в необходимостта да няма правила. Почувствах се. Прекрасно е. Първият на когото споделих, без да ми хлопне вратата на трезвия разсъдък. И какво чакаш сега? Кое ще се промени? Един срутен из основи живот, по-малко. "Да, именно, само че няколко години later". Аха. Освен да мисля друго няма какво да кажа. Кефи ми финеса в стила да питам и да чакам. Ей това мога да го чакам.
Една победителка обърка майка си и тя ме прати в света на треперещите косми по плътта. Безсилие. Най-омразното ми нещо, а тя ме докарва с невинността и лекотата до абсолютните му стойности. Няма какво друго да направя осве да стискам палци. Иска ми се да ме няма. И няма да ме има.
Ще потъвам в Рила. Някой ме очаква. Започва с Г или Б най-често. А после ще съм жива. Повече.