Мамка му, беше сипала ацетон в джина. Не бях усетила, че е гадно - всичко ми беше гадни снощи.
Сега се чувствам като повърнато от червей.
Музиката е достатъчно силен заместител на Чистата кръв.
Излязла е.
Търси своята мечта, плувнала в насилие.
Болката, в която измислените й кожени хора отчаяно, но някак доволно гният като хлебарки в помийна яма.
Изтощителен саркастичен смях, който скача върху корема ми като дрогиран язовец на батут.
Ами да, смешно е да си толкова нежен, докато всъщност си представяш как шибаш момченца. В това си тяло обаче мога да бъда само нежен.
Никога не съм мислела, че ще се стигне дотук.
Единствената жена, която дори не би се учудила от това, сега ангелски тихо обикаля оустошта в дъждовно разхайтено лято.
Идва, захапва носа ми почти до кръв и вълшебният прашец вече ме задушава, горчи, пари. В следващия момент отварям очи и виждам две костеливи ръце, които плетат безкрайно дълги руси плитки.
Опиянявам се от изкривената пречупена плът, объркана с гъста медна паяжина.
събуждам се с вратните й мускули между зъбите си. Не искам да пусна, засмуквам болезнено силно, за да пръдължи да притиска топлата си влажбност към бедрата ми.
Нищо не влиза в мен. Хлътвам.
Границите се сливат една с друга.
В съседната стя две Тарантуси се мятат под бича, вързани с белезници. Само това е реално.
Идват при мен.
Неизлечим глад. Жажда.
Рибите винаги са били безумно недостъпни.
Рибите (из)раздат само себе си.
Не искам да дишам и удрям лицето си в земята.
Туптящо, солени камъчета по езика ми. Пулсът ми ме залюлява все по-силно...
Soldier, change direction... Cuz they`ll soon know where I live.. And I wanna live...