мамка ти, на тебе, и цялата ти лудост, изпускам си за малко будното, докато слизам по някакъв самоделно скосен тротоар скосен кошмар някъде в разсадника, кормилото се забива в мекото месо под ребрата ми, кафето ме парва по пръстите, една кола едвам едвам ме заобикаля, както се събирам в средата на платното, кучето ме чака мъдро на разстояние, а булевард стамболийски бавно-бавно се събужда.
докато си стигна до латинка съм наляла още три кафета. влача се някакви часове по парковете, просто не искам да става реално. кучето бъки има рожден ден и всички отиват да го празнуват в бирария. някаква случайна жена ми разправя за цезаровото си. вкъщи мирише на пот - русчо и били се стягат за куманите, а аз заспивам на терасата...
мамка ти на тебе, не можах даже да те наснимам, никакви дистанции не можеш да спазваш, и до сега май не се е случвало да се будя вбесена.
тръгвам си в пет и половина с натежала глава, спала върху пъзел, схваната, в главата ми все още вие двамата се карате и се обяснявате, трябваше ли да се правя, че спя и не ви чувах. още като те видях да се целуваш с него, казва тя, разбрах какво се опитваш да направиш. съжалявам. i blew my cover. обаче просто трябваше да се махна от там.
вечерта изглежда чудесна в началото, смеем се, снимаме се, трамваят е наш, блузата ми ти стои, пешко свири на цикъла, на пода лежи нареден любимият ми уницефски пъзел, на стената пише че на еди-кой си април две-и-пета маша купила салата и то каква. искам маша.
просто незнам. незнам. стига толкова. не можеш просто да нахлуваш, да говориш, да дърпаш, щипеш, прегръщаш, и то пред собствената си мацка, глупако. все едно не знаем и тримата, че цялото шоу е за нея.
всичко това ми действа някак разбунващо, твърде силно ми е, съвсем се обърквам от подобни усещания. трябва някъде да се спре, ама някои просто не могат, и всички незаангажирани бързо изчезват от действието. тя се вбесява - ти това искаш. аз имам няколко синки тук и там, и ми се налага да те ритам. явно ти харесва.
все аз се оказвам опитното зайче. отнася си го някакъв случаен квартален нещастник, дръзнал да ме заговори, докато 12 часа по късно, все още тресяща се от гняв, се мъча да снимам гръмотевици. агресията ми изглежда смешна от страни на тези хора, седнали около масата, за които нищо по-малко от счупена бирена бутилка във гавата, не заслужава внимание. твърде учтиво се заяждам с тях. няма смисъл, пък и макар да са задници, не на тях съм ядосана.
днес много дълго разхождаж кучето и се почувствах спокойна. градът беше умряло-неделен, ядох тригуни. мятах топка на хъси в едно шадраванче, чак докато не лудна достатъчно, за да настъпи стъкло. пържих риба.
и след всичко това смееш да ме наричаш "небесна захар"?