Днес е един ден, от слънце озарен. Твърдо решила да прекарам пълноценно деня, се втурвам към близкия парк.<br>
Стъпвам сред шумата, усещам свежия аромат, чувам шепота на природата... Затварям очи, разтварям ръце и стъпвам плахо. Вятъра брули в косите ми... Какво изпитвам сега? Не зная... Усмихвам се плахо, но сълзи ще рухнат. Вятърните мисли ме налегната. Вятърни мисли - спомени и мъки, но и чудесни ... да, прекрасни мисли те обливат. Пристъпвам към поточето и стъпвам на плиткото. ... ... Изведнъж се сепвам! Водата облива краката ни: "Дали трябваше да вляза? Сбърках ли?" Но в следващият момент се отпускам и започвам да размествам камъчета. Изтръпвам - от петите до главата ... и обратно. ... .... .... Излизам и продължавам тихия си път. Мисля си за това което ми се е случило, което се случва и какво ме очаква. Решавам да се разсея и минавам директно през едно паднало стъбло, стабило падано над реката. И минавам. Всичко ми се размазва, но щом мина се отпускам. Право през тинята, праз калта, през сумата ... но нова и презередена минавам. <br>
И след такива случаи си мисля: "Няма страшно! Главата горе и напред!!!"