Чудно как преди 24 часа бях на 250 километра от тук.. температурата беше с 10 градуса по-ниска.. имаше 3ма човека около мен.. площта беше значително по-малко, но за сметка на това имаше повече шум и настроение. След едно не толкова кратко редуване на автобус, влак и такси се озовах на своя си стол. И отново за миг ме обхвана онова настроение, в което виждам само себе си. Приятно ми е да пътувам с влак. Обичам да гледам релсите - как се събират, разделят, преплитат. В тях виждам живота с приятелите си - някои идват, някои си отиват, а други остават. Харесва ми да влагам смисъл в такива неща... а понякога са толкова прави и дълги.. отегчават.. сякаш нещо отвътре те приканва да идеш някоя вечер и да ги претопиш, за да прекъснеш монотонността им.
А иначе в един от пръстите ми се е забило трънче.. аз нямам нищо против, но самия факт, че не го виждам, ме дразни!