Умира лятото (от топлина), отворила съм картите и разни физикохимични константи, скучно разпиляни по леглото.
Туити, сгушен в стетоскопа. Чаша с лъвче и боза, скрила съм снимката му измежду телефони...
Стаята ми е жълто-червено-кафява, в точния ред.Само толкова.След седмицата, която прекарахме сгушени, плуващи и плюещи (на морския бряг), тъпчещи се с лакомства и сладолед, разхождащи се (най-вече) от край до край изследвахме брега, себе си и хората; хилещи се и пътуващи.Уморени мокри и мълчащи.Станахме по-черни и по-близки.А времето беше нежно и великолепно.
Толкова съм нагла..Та затова вече не ме учиш, а устата ми се поду в десния ъгъл. Изглеждам уродливо-печално същество с крива усмивка. "Възпаление на меките тъкани" Това го знаех преди да го заключат трима лекари и два стоматолога.Отивам за грозде и лед.Родена съм за диагнози.
Снощи се наревах и заради сестра ми. Трудно ми е, когато нещо ми липсва.Всеки момент, под бомбички от пеницилин и билки без детонатор очаквам устната ми да експлоадира, да ме освободи от срама и страха.
Светът е ужасен, защото в понеделник съм на физикохимия. Отново клеченето, сумтенето и трепереното в коридора, обез-оценените изпълзяващи студенти.Професорът с влечугските очи.Студенокръвно.При това иронично.Цял месец ме следеше в сънищата.
Харесва ми да те прегръщам, да ме търсиш, когато се разбудиш и не съм залепнала за теб, да протегнеш търсещите си ръце, почти разплакани докато не се върна, не се сгуша,не се пресовам през тялото ти-любовомелачка.
Страхувам се, че все повече ще е така.