Звъннах на вратата на лудницата.
Отвори ми някой. Отвори ми никой. Отворих си аз самата.
Заобиколих полу-заспалото си его, надникнах зад ъгъла и натиснах. Бавно.
(по)((о)(с))бъркана любов. Всичко-е-във всичко любовта ми. Не ти вярвам. Не си вярвам. Нещо ме вълнува. Нещо ме къса. Нещо ме обърква. Нещо по-силно от мен. Нещо подранило и закъсняло с няколко години.
Приличаме си до болка, отблъскваме се до лудост. Телата ни крещят, а устните ни нямат сила да се целунат.
Сигурно трябва да съм смислена. Съсредоточено-дълбокомислено-искрено смислена. А не мога. Вълнувам се. Той ме вълнува.
Всичко започна стандартно, с нестандартните простотии на вълнуваща свалка. Пращаше ми снимки и песнички, говореше ми равнодушно-превъзнесени приказки, упояваше ме с усмивката си и ме пленяваше с разтреперените си ръце. Бях аз си, както умея. Не знаех, че пътя после ще е толкова труден. Забравих пътя назад. Направих всичко, което беше по силите ми. Сложих си картите на масата, той ги разпиля преди да ги е погледнал.
Не може да диша без мен. Полудява и си мисли, че аз не знам.
Няма начин по който да му обясня, че не съм спряла да мисля за него. Всяка сутрин, всяка вечер, всяко отваряне на дневника. Станах луда, станах придатък на объркания му свят. Подчиних му се. Всякак. И всичко това няма никакво значение.
Не го обичам. Объркана съм. Нещо се случва, което не разбирам. Даже не знам в мен ли се случва, или отвън. Той участва ли? Знам, че в първата нощ на годината изрекох проклятие, с цялата сила, която имам. Той ще го изпита, а може би го изпитва.
Всичко, което ми се случва с него, ме кара да спирам да дишам. Цялото ми тяло трепери, цялата се самоподчинявам, изгарям, умирам. Дни наред не го виждам, после други дни го поемам с всеки дъх на учестения си пулс.
Душите ни се сливат. Някъде извън нас. Той е моята (п)объркана любов. Него го няма. Той е дете.
Лудост.