Една жена чакаше в кафенето
зад нея - прозорецът чер,
зад него - сълзливата есенна вечер.
Една жена пиеше - може би пето -
кафето на своята тиха тъга.
Защо се забави? Какво те задържа?
Седя в кафенето и слушам дъжда
как равно нарежда: "Беше лъжа!
Той няма да дойде, а ти си просто една самотна жена."
Електрически крушки разяждат
тъмнината, лампово-черна.
През прозореца бавно се процежда
меланхолията на една мъртва надежда.
Самотна жена седи в кафенето
до кръглата маса, с чаша - може би пета...
През прозореца мракът поглежда
към тази картина на самота,
а жената отпива безнадеждно
кафето на своята тиха тъга.