няма текст
Шегувам се! ;)
Тук съм от 2 седмици и нещо. Харесва ми, мога да кажа. Местните са дружелюбни, улиците- широки, сградите- комунистически... храната- отвратителна, добре, че мога да готвя колкото да не умра от глад. Бирата е евтина обаче. Това е страхотно! Полагат ми се по 2 кутийки на ден! Само дето ми липсва Бубу :(. И само дето не се вижда слънцето заради дебелия сив смог. И само дето природата ме е създала много чувствителна и усещам злобата около себе си. Виждам нещо зло и целият ми ден пропада.
Виждам нещо глупаво или грозно и пак така. А иначе и хубави неща ми се случват. Например, когато гледам филми. Или пък когато всичко ми се струва розово и си пея. Изпитвам неудържима радост. Иде ми да подскачам само от това, че съм на този свят. "Благодаря на дядо Боже, че ме има", един вид :). Не ми харесва лицемерието, а тук се сблъсквам с него непрекъснато. Или позата. Вярно, че днес всеки е актьор в известна степен, дори понякога сме толкова добри в играта си, че не можем да излезем от роля, защото си вярваме. Обаче позата е гадна.
Лигави руси американки, които просто ти иде да удариш с нещо плоско през гадните физионимии. Или няк''ви, дето ти се правят на готини, а всъщност са еба ти боклуците! Някакви италиянски или испански плейбойчета, свикнали с внимание и пълни със самочувствие се разхождат из лобито, показвайки новите технологични джаджи, които са си купили от джунгуанцун за мизерни пари. И си мислят, че са щастливи. Смотани, материални кретени! Само две седмици, а все едно е минала година. Но ми харесва тук. Може да си пееш на улицата и на никого не му прави впечатление. И те пеят. Минеш покрай някого и той направи някоя тънка гласова извивка. Бива си ги. Друго какво да кажа? Незнам. Надявам се да не се слея с масата тук. Ама пък ми е самотно, защото Бубу го няма. Сигурно искам прекалено много, нали? ''Щото то и у нас е така...