онова pre-suckedup състояние, плюшената параноя, че нещо ще се обърка, невероятно хубавите сутрини, когато странни хора водят малките си 50-сантиметрови генийчета на детска градина и е толков безумно СВЕТЛО, едно прасковенооранжево усещане, че ОБИЧАШ есента....
не искам да тръгвам, кача ли се на влака, пак ще плъзнат хлебарките, страх ме е, а после ще ме е срам, после пък ще се питам къде сбърках, нямало ли е друг начин, а сега само седя и се надявам някак този път поне да ми стигне акъла да направя малкото важни неща в живота си като хората...
вместо да се стегна
езикът ми пари от умора, коленете, мозъкът... ентусиазъм, обаче!!!... а когато си лягам сутрин очите ми се опитват да изпаднат, искам ново тяло! а толкова си харесвам работата... искам да издържам повече, да съм навсякъде и да мога да ти помогна за боядисването и чистенето, ами да!
и вместо да се стегна, все повече ми се доспива и искам да се превърна в глухарче...