$$$

С Джордж Художника се запознах чрез Интернет :))) Художник е, но само аз му викам така. Незнам на колко точно години е. Но е много по-голям от мен. Спомням си как се запознахме. Просто си определихме среща около СУ. Отивам аз и гледам един човек с палто, а в лице прилича на дете. Така се изплаших. За първи път. Никога не съм се плашела така при първа среща с някой. Този страх не беше обикновен. Когато си подадохме ръка за поздрав,точно тогава усетих,че ме побиват тръпки.Беше няколко секунди. Усетих,че се страхувам. Иначе,Джордж е един съвсем безобиден човек. Едва ли би изплашил някой. Много странно... Решихме да седнем в СБХ...Аз особено харесвах една маса,дълга черна и дървена и с два стола като тронове(аз така ги виждах) от двете страни. Един срещу друг. Просто не бяха като обичайните пластмасови. Беше свободна и аз веднага се настаних на единия стол и казах на Джордж да седне веднага,че може да седне някой друг. Тази маса се харесваше и от други хора. Обаче,трябваше да си вземем нещо. Аз станах и отидох до бара. Чаках доста, а по едно време и Джордж дойде. Притесних се. За масата :))) Надничах доста често към нея и по едно време чух как Джордж казва: -Два чая. -Единия с лимон- допълних аз. -Колко парченца?-попита лелката. -Три. -За мен едно медче... - каза Джордж. -Какво едно? - попита лелката,докато ми слагаше лимон в чашата. -Едно медче.-повтори Джордж. -Нямаме мечета...-каза лелката. Аз се засмях. -Той иска да каже "мед" - поясних. Аз си платих моя чай и се понесох към масата,около която имаше желаещи. Обясних как стоят нещата. После се настаних в мекото кресло. След малко Джордж дойде и седна отсреща. Искаше да ми покаже своите картини на снимки,които носеше. Трябваше да ги подхвърли до другия край на масата. Тя не беше много дълга,но човек трябваше да се протяга за да вземе или подаде нещо. Аз взех пликчето и извадих снимките. Разгледах ги. Пак се изплаших и му ги върнах. -Е,какво мислиш? - усмихна се Джордж. -Страшни са. - казах. Той не знаеше как да изтълкува това. Мълчахме. -Къде живееш? - попитах го след 5 минути. -На "Левски". На картините,които видях, имаше все една и съща жена или човек.Бяха различни в косата и тялото,но лицето винаги приличаше на всички останали. -Рисувал си един и същ човек. -казах му. -Да. Това е една жена,в която бях влюбен. Усмихнах се. По-нататък го запознах съвсем случайно с една позната и те сега са още заедно :) * * * Един ден си бях купила билет за един филм. В кино "Влайкова" :))) Когато си го купих, касиерката ми каза,че трябва да станем поне трима за да пуснат филма. И аз чаках още двама. Така и не дойдоха. Един млад човек се разхождаше навън пред стълбите. Аз го попитах за филма ли е дошъл. Той ме погледна странно,като,че ли досега е бил на друга планета и каза: -А, филма?...Кой филм?...Не бе,аз чакам багажника. Замислих се дали правилно съм чула последната дума... Този човек си беше нервен или имаше проблем в този момент,защото ходеше напред в едната посока,после се обръщаше със завъртане и маршируваше в обратната посока до където се простираше цялото кино. Държеше цигара и отвреме-навреме я тръскаше наоколо. Косата му беше черна и дълга до брадичката и отзад изкосена. Има такава подобна дамска прическа :))) Ако правилно бях чула за някакъв си багажник,очаквах някой пърпорещ "Трабант" да пристигне скоро. Този човек имаше чисто бяла риза със запретнати ръкави. Някакъв панталон - три-четвърти с тиранти и високи кубинки. От метъл-шопа,помислих си. Общо взето ми приличаше на артист. Вече бях забравила,че чакам други хора за филма. Седнах на стълбите отпред в очакване на това,което предстои да се случи. Беше късен следобед и пееха птички. Човекът по едно време спря и ме попита колко е часа. Казах му. Той гледаше доста притеснено. Помислих си дали е такъв по принцип или обстоятествата го налагат. И почна да ми разказва,че всеки момент трябва да дойдат,защото в скоро време щяло да предстои нещо велико в кино "Влайкова"...Помислих си,че тоя е някой смахнат. -Станимир се казвам. - каза изведнъж. Аз не му казах името си. - Свиря на синтезатор...Багажника е на разпадане...общо взето...така стоят Не-Ща-Та! Стана ми смешно. След "нещата" той забучи цигарата си в стената на киното... Заболя ме :))) Като да беше моето собствено кино. Не знаех кой го държи,но все си мислех,че е жена,която се казва Влайкова :))) Някой ден и такива като мен щяха да спрат да идват и Влайкова щеше да даде обява във вестник "София днес" : "Продавам кино" телефон еди-кой си. И аз щях да светна от радост. Бих изтеглила кредит от няколко банки и бих си го купила :))) Да се върнем при Станимир на клавишните. Исках да го попитам какъв е тоя багажник,за който не спира да говори. -Какъв е този багажник,Станимире? - осмелих се накрая. -Групата, в която свиря, се казва Психобагажник... Касиерката излезе и каза,че след като няма хора да дойда вътре и да ми върне парите. -Добре. - казах. - Жалко... -Следващия път...-каза тя. "Психобагажник" не дойдоха и Станимир помоли касиерката да ползва телефона за едно звънване. Тя отказа. -Какви хора сте вие,бе, лелче...Само едно,бе...Няма да ви го взема,бе... Лелче!Лелче,къде отиваш! Лелче! Аз вече се смеех. Лелчето отиде и извади парцала да забърше...Аз се ометох към квартирата. Исках да срещна още някой...