:)))
Нека все пак да разкажа защо разказвам за тези хора. Един промеждутък на първи и втори сезон :)
Те са важни за мен. Не само заради общите преживявания. Може би повечето от вас знаят, че не е лесно да си от провинцията и да живееш в София. В София не се живее нормално. За да живее нормално в София, човек трябва да е от класата на бизнесмените и политиците.Или поне да взима заплата от 1000 лева нагоре. Това си е моята гледна точка. София е богата на изкуство и културен живот. Може би това беше единствения плюс за мен,когато бях там. Ходи се на кино,театър,опера,концерти, в клубове с музика на живо и т.н.
Но,ето какво - повечето хора,с които живеех там не можеха да приемат да излизат с приятелите ми Роси и Ники :)))
Да,те виждат мизерията,признават,че тя съществува,но стоят настрана. От този проблем. Просто защото той не е техен проблем. Това е проблем на държавата. И точка.
Аз,обаче не се срамувах от Роси и Ники :)...Има я разликата в поколенията... Но, не е само това. Много хора като тях двамата,които нямат дете(!) също просят най-спокойно. Защо? Млади,трудоспособни,добре облечени хора не се срамуват от това да кажат на някой да им даде стотинки или 1-2 лева. Моето обяснение е само едно - това е отзвук от случващото се в държавата.
В София ясно се различават двата "свята" - този на клошарите и пропадналите хора и другия - на супер-бързите,скъпи коли,хората с много пари и властта.
Средната класа се размива някъде по средата.
Когато някой отива за първи път в София,той тръгва с ясното съзнание,че отива в един град,където трябва да успее. Много често тези хора не свикват с грубата действителност там. Те се отчайват,когато гледат,че заплатата не им стига и т.н. Не могат да приемат факта,че този град е "ненормален" :))
Аз много бързо се адаптирах. Адаптацията не означава успех. Означава това, да осъзнаеш какво всъщност представлява действителността. И да я приемеш такава,каквато е. Не защото е хубава или лоша, а защото не можеш да я промениш. Да разбереш,че тя не зависи от твоя или чуждия успех. Тя ще си остане все една и съща.
И,когато някой от тези млади хора,които отиват там за да успеят и не успяват,тогава те се отчайват и започват да се депресират и стресират. Най-малкото от гледките по улиците на София.
Затова аз гледах на живота си там от възможно най-леката страна. Тази на хумора и освободителния смях. Да речем,че съм тръгнала с някакви надежди за по-добър живот,някакви големи,големи цели :)))
Те много бързо бяха разрушени. Аз се оставих на простата радост от свободата и на безкрайната упоритост на Реалността да ме поставя в неудобни ситуации, от които излизах със смях.
На мен,както вече писах още в началото,ми беше много забавно да бъда с Роси и Ники,точно поради факта,че те най-свободно ходеха около хората и си искаха стотинки :))
Много бързо разбрах,че не аз, а самата София е луда :)
Влюбих се в нея. Аз живеех покрай притесненията на хората около мен и някакси ги подминавах,като че ли се спусках по пързалка за деца. Мария особено ме разсмиваше и ме караше да се чувствам още по-свободна покрай нейното сериозно отношение към живота.
В София се успява само с много, много пари. Който ги има се чувства успял и не се срамува да го показва.
С няколко думи - човек може да се депресира,ако си мисли,че има нещо сериозно в София,освен изкуството и културата...и приятелите :))