трябва да се прибера.
трябва да се подредя.
трябва да махна blur ефекта от всичко наоколо.
трябва да поговоря с майка ми.
и незнам откъде да започна.
толкова ми липсва гимназията и хората, с които откривахме... практически всичко. липсва ми новостта.
никога не съм знаела къде да спра, а сега не знам дори откъде да започна.
посля пропадам в теб като малко черно фасулче в море от кокоши пух. и забравям какво трябва. виждам какво може.
и на мястото на предишната ми самонепотребност е поникнал някакъв тумор, някакво грозно самолюбие, което расте, и тупти, и иска още и още... да нагълтам света направо с костилката.
да си зашия две копчета вместо очи?
трябва да се прибера.
искам да се върна две-три години назад, в онези хаха смутни уж времена, когато всичко Започваше.
и да не се обърквам до самозабрава.
така съм се била втурнала да трия лошите хора от себе си, че май съм помляла и всичко останало.
а през целия си живот съм се радвала, че и най-страшните гафове са се разминавали, и най-закучените си ситуации някак съм успявала да оправя. оказа се, че... сумарно, всичко е ставало все по-оплескано и накрая, ей ме на, виж ме каква съм, надупчена, овехтяла, продухана...
сякаш съм настъпила дъвка с мозъка си и все повече мърсотия лепне, и все повече нишки се точат и влачат... дори и да вървя напред.
трябва да отида на църква.
трябва да поплача.
трябва да поговоря с майка ми.
не трябва толкова много да говоря с теб, ти какво си ми виновна.
всъщност, просто искам да съм на 18, пак да съм на 18... отначало, само че да те има и теб, и да си спомням нещата, които НЕ трябва да правя.