Спомням си спокойствието.
Два акорда тишина.
Много Ван Гог картина – поля и небе.
Гледах слънчогледите по пътя и не можех да реша дали художникът е рисувал своите по тяхното подобие или те бяха раснали според картините му...Седях в автобуса и си мислех: ”Да, той е постигнал абсолютния тон. Взел го е направо от листата им. Той не ги е рисувал, той ги е живял...”. Разстлах момента по магистралата. Белите къщи прелитаха като джаз. Шосето беше неумолимо, точно такова имах нужда да е. То просто продължаваше. Шофьорът смъкна стъклото. Лятото влезе през прозореца. Седях там, на своето място във Вселената, исках тази картина, исках живота. Само секундите се стичаха по тялото ми. Нямаше абсурд, нямаше човеци. Само поезия...Поезията на живота. Защо не живеем? Мъката ми е безмерна. Като животно в клетка...Всеки ден.
Моята поезия все още е проза...Думите плашат. Объркват ме. Искам да знам всичко. Не знам дали ще мога да го понеса...
По обяд само мухите се чуват. Горещината плува из въздуха.
Гледам. Виждам всичко. Не искам да съм част от него. Не мога да стигна до хората. Никой не ме слуша. Искат да ги лъжа. Лъжа ги.
Имам чувството, че някой вече е написал 21-ви век. Някой много некадърен писател. Или просто постановката е некадърна.
Знам кога идват сълзите.
Кърт Вонегът почина. Почувствах смъртта му. Сякаш някой скъса страница от негова книга. Ужасен звук. Много неизбежен.
Казват ми: “Пак ти става нещо”. Не искат да съм. Ако така ще прозвучи по-ясно: “They don''t want me to be.”
Изобщо не знам какво правя тук. Правя неща, които не мога. Не просто не искам – не мога. Абсурдът е неизбежен.
Живях с един човек. Няколко месеца гледахме живота заедно. Много пътувахме. Моля се само да остави вратата отворена.
Не знам как изглежда любовта. Не си я спомням. Може да не съм я виждала. Обърках се и я забравих. Обикновено вече съм изпуснала сроковете. Научих се да съществувам безсрочно. Мисля, че и хората не я познават, иначе досега всички да са измряли.
На границата на два свята съм. Мисля как не принадлежа на единия, но ме е страх да прекрача в другия.
Провокацията ме блазни все по-слабо. Те пак нараняват, така или иначе. Вече няма дуели. Толкова съм изморена...
Литературата престана да бъде литература. Нещата губят очертанията си.
Нощта е много кратка – това е ужасно нечестно. Не мога да го понеса.
Съдбата навря иронията си в лицето ми, напук на това, че казвах, че не вярвам в нея.
Виждам усмивки. Предизвиквам усмивки. Никой не връща жеста.
Всички ми говорят за болката. Знам историята. Аз написах книгата.
Знам как хората си тръгват.
Ван Гог по магистралата. Пожар в нощта. Салвадор Дали в небето. Това ме държи тук. Никой не иска да го види. Разхождам се сама в галерията.
Простете ми, Господин Писател, осакатих всичко. Затова не си позволявам поезия. Не обичам да пиша, искам да чувствам.