Аз съм хапче.
Разтварям се бързо в битието ти. Лекувам, повдига ти се от мен, действам твърде късно. Горча, след като обвивката ми е била подвеждащо сладка. Или съм просто едно плацебо - такава, каквато ме поискаш. Приспивам. Надрусвам. Засядам ти на гърлото. Whatever. Еднократно аспиринче. Толкова лека между пръстите. Нали се сещаш, че е по-добре да не пробваш?
Глупости, аз съм цял флакон. По едно за всяка безумица, за всяка една от вас.
Навремето всякакви можех да ги натворя за една кутия цигари време!
C`est la guerre, fanfan, ще си мисля, скубейки за пореден път перцата от гърба си. Керемидите на покрива са влажни от дъжда, потъмнели, листата лепнат и се хлъзгат под стъпълата ми, а как съм се покатерила там, изобщо не смея да си спомням, но е уютно, тихичко.
Моите любими addicts от време на време ги отнася някоя никаквица, дето и без това нищо не разбира, а няма и да се научи... Знам, знам, че не съм права да говоря така лошо. Но аз съм мекотело, трябва да ме надупчат, и чак тогава се размърдвам. Като ме заболи. И като потече онази жлъч отвътре.
Не ми се мисли за тези хора. Нито за нея, нито за предишните, не ми трябват хубави или лоши спомени. Изморих се да търся онези врабчи стъпки в пясъка, които ни свързваха, и да се питам кога и защо вятърът ги е заличил. Изморих се да тровя и лекувам. И да си внушавам, че е било нужно някому, че все още е.
Когато падат отвисоко, перцата са много красиви.