Нещо в съществото ми усеща какво значи вечност, какво значи никога, какво и колко е времето. Изведнъж се оказах в изпразненост, от истинските. Безпътна (травиатна, май трябваше да кажа), безпосочна, разплискана. Нечия неблагодарност в мен ражда усмивка. Нещо много различно, безусловно. Не знам къде се намирам, не знам къде отивам. "Къде искаш да стигнеш" "Не знам" "Тогава няма значение кой път ще избереш". Мисля да го използвам с надеждата, че всяко следващо "не знам" ще ме води по неминаван път.
Мислех, че е невъзможно някой да остане с мен, след цялата буря, която изпепелява душите. А той остана.