Оня ден разказвах една история на един приятел.
С него сме така.
Той казва: ....Разкажи някоя история
и аз си съчинявам....
Както и да е. По същество
Историята беше за това как една мацка проспала 10 години от живота си .... Самата история дойде много странно....От само себе си....не бях си я съчинявала преди....
Уплаши ме. Стресна ме. Принципно се замислих....как не искам всичко да свършва...така ! И няма да позволя да се случи, няма да си го разреша, не искам след 10 години да се обърна и да съжалявам....
Та така....Скоро мисля да попътувам. Трябва да отида там! Иначе тотално ще се побъркам. Искам да знам! Да пробвам ! Да се убедя че си или не си онова, което търся....
Предполагам в живота е така, човек или си позволява нещо или си го забранява....И предполагам и в двата случая има някаква полза за него. Въпроса е в онези решения, които мечтаем да вземем, но никога не се престрашаваме да ги вземем. И някак си се утешаваме, че сме реални хора и трябва да имаме реални представи за пространството около себе си. Но мисля, че най-красивите неща би трябвало да се случат точно така... На ръба на реалността и мечтите. И мисля, че именно това отличава обикновенните хора от "онези другите", дето са "по-". Способността им да живеят паралелно и в мечтите и в реалността, да ги смесват тези два свята умело, да влизат и излизат плавно от тях отново и отново и да ги харесват такива каквито са и да им се наслаждават и да не отричат, че го правят....
Няма да има нищо по-хубаво в живота ми! Знам го...