има един момент, когато ти е толкова доникъде, толкова тъжно шокиран, че дори вече не ти е интересно да ровичкаш под плътта, тя е съвсем същата, каквато изглежда отвън... има един момент, който ти се струва, че виждаш за какво става въпрос и си много, много разочарован. по-просто от това не мога да го кажа. и първият порив е да станеш и да тръгнеш... и да вървиш много дълго, без значение накъде. просто да се наслаждаваш на ОТДАЛЕЧАВАНЕТО, което, този път, е било избор, а не факт. да вървиш... и да ти е студено. може и с малко вятър. докато не заспиш от истинска, примитивна, задоволителна умора. има един момент, когато спираш да чуваш музиката. музиките. които иначе през цялото време вървят паралеллно в главата ти.
обаче не можеш да си го позволиш.
не можеш да си тръгнеш.
нито можеш да се отдалечиш от себе си. а пък в това себе си... вече е пролазила и се е вкоренила, поникнала и родила онази частица от другия, която така те е шокирала и обезумила.
не искаш да мълчиш, когато Моментът дойде. искаш да стигнеш някъде, накрая... но няма.
излизаш, палиш цигара. бушуваш си тихичко зад добре боядисаните решетки на прозореца. знаеш, че Навън е много голямо, но дори и това няма да помогне.
има един момент... когато цигарата оправя всичко. защото след нея ти вече си видяла, разбрала си. идваш и казваш нещо хубаво. или не казваш нищо, просто се докосваш до мен. или просто ме гледаш. или косата ти се е извила по някакъв особен начин, който ме кара да си мисля, че разбираш много повече, отколкото искаш да ми покажеш. и тогава се радвам, че съм мълчала.
има един момент, в който след цигарата идва... просто друга цигара. и нищо. ето така