Един разговор.
Половин час размяна на "общи приказки", с които нищо не си казахме.... както всеки път.. Защо не можем да си говорим извън сънищата ми? Както правехме едно време.. сякаш бе в друг живот...Защо можем само да си пишем? И все пак, цялото ми същество се вълнува, и сякаш нищо вече не си е на мястото. Защото те видях и чух. Или, може би, защото ти ме видя, а аз не искам да ме виждаш такава. Какво ли всъщност видя ти....
А и бяхме тримата... що за абсурдна ситуация беше това?!?!?
Чакам следващия "разговор", истинския разговор... без значение кога, знам, че някой ден ще го има. Знам го. Чакам го вече толкова време...
Никога не знам кога казваш онова, което мислиш, и дали наистина мислиш нещата, които казваш. Липсва ми да ти вярвам. Липсва ми да имам вяра в теб. Помниш ли я онази безусловна искреност, в която вярвахме тогава. Може би, затова не можем вече да си говорим, може би, за това не можем да общуваме ... никак...
И, всъщност, като се замисля е добре, че бяхме тримата. Щеше да бъде адски неловко... какво бихме си казали наистина, извън тривиалните, ежедневни неща...
Прав си, не искам да си говорим за "такива" неша... Но имаме ли какво друго да си кажем?
Навярно да, щом така отчаяно се опитваме...
Искам отново да те слушам как свириш на китара за мен...