Вчера ме болеше безобразно и всички мисли се бяха наговорили да участват в състезание, което беше нечовешки скоростно, за да бъде подложено на коментар. Изписах много реда писма в ума си, пръстите не се подчиниха на опитите ми да ги превърна във виртуална писалка. Мислите си заслужаваха, но те също са свободни, заради това им простих за зверската надпревара, която сестра ми попречи да проследя. Отплесвам се отплеснато.
Аз съм чалгаджийка. Категорично, безусловно, безсрамно, съм. Мъжете, които харесвам умират да обясняват колко не могат да понасят чалгаджийки. Вече почнах да се усмихвам на това. Странно е за мен даже. Не карам бмв, не нося блестящи поли с ботуши над коляното и облечени платформи, чела съм Камю, обожавам Сартр и не мога да понасям Куелю. Аз съм чалгаджийка и не слушам чалга, като се напия. Слушам чалга всякога, много песни по няколко пъти. Всички се надпреварват да ми обясняват, че "Не е верно, ти не си чалгаджийка. Объркала си се." Сигурно съм се объркала. Аз направо съм си объркана от детство, ама това е друго...
Исках да напиша за цензурата. За това колко съм независима, колко съм брутална отстоявайки правото си на свободен израз и изказ.
Не мога да повярвам, че бях цензурирана, даже отказах да го направя. Около три пъти.
На третия път даже не се ядосах, макар да беше наистина важно за мен да се ядосам тогава, защото беше експеримент, защото за мен именно тая песен значеше много. Всъщност не се възмутих защото някой ясно и категорично заяви позицията си. Разбира се, моментът на осъзнаването, че някой е достатъчно нагъл да ограничи светът в моята душа, малко ме смути.
Хомили за мен е дом, несвързаност, мислите ми, хаоса, тайната.
Хомили е повече от аз, някое размножаващо мен, аз.
Някъде където идвам когато думите свършват и когато само те остават.
В един момент проумях, че съм на гости.
Това ме смути.
Проумях, че за пръв път чета правилата.
Това ме смути.
Проумях, че съм склонна да се съглася с правила, които ограничават свободата ми, тъй неприкосновена иначе.
Проумях малко мен, познах друга мен.
И това разбира се ме смути.
Мерси, няма да се съобразя. Аз съм чалгаджийка и тва ми харесва. Не в противовес, а в унисон.
***
Днес един човек ми върна смисъла да съм жива.
Да продължа да съм себе си, да продължа да се харесвам такава. Един човек, за който стискам палци, да остане след като света реши да си ходи. Понякога пътя свършва, тогава единствения избор е да си направим път. Имам толкова много да напиша, много повече. Много, много повече.
Мерси на този, които ме модерира.