супа, както каза тя, от зелен въздух, букетче щастливи хора и няколко декара безстопанствени лилави минзухари
високо
високо
високо
отвъд ледовете
отвъд моите ледове, с тях съм. главата ми щастливо празна и гледам как боровете минават през нея на ритмични тласъци, накарфичени от следобедно слънце и нереалистични приближаващ се понеделник
отблъскването на хора, които се опитват насилствено да ме напълнят с нещо, с нещо тяхно си, с нещо, което си мислят, че е мое, но съм го изпуснала по пътя и те трябвало да ми го върнат...
тихичко се асвалтират възприятията ми и стават гладки, пусти, водещи повече от отколкото към, някъде вече е забравен един пулове, другаде кърпа и часовник, на трето място риза и фланелка, ще знам ли какво ми е нужно? да има откъде да си тръгвам.
толкова себе си.
исках на всички да кажа "обичам те" днес... и никой да не ме пита ама защо, ама как така, кой си ти, какво искаш... нищо... има го само усещането...